Време е за вечеря и шляене. Приятелят ми има за задача да избере най- местният ресторант с най- вкусната риба. Той има таланта да вижда онези неща, които другите не винаги успяват да разберат- къде е истински вкусно, кой хотел е читав, кой само така изглежда и такива неща, важни, много важни за редовия турист. Така и става- попадаме в рибен ресторант, където готвят чудни манджи, а трима музиканти свирят на традиционни турски инструменти американски  джаз и латино. Страхотно! И много вкусно.

Ден втори е посветен на водния резервоар на стария Константинопол.  И честно, всяка една от 16-те лири вход си заслужава. Туристите се нареждат на не много дълга опашка и слизат надолу към едно доста голямо помещение. Вече знам от Уикипедия, че там има две колони с главите на Горгона Медуза, едната малко странно полегнала; че благодарение на този резервоар Константинопол е бил почти непревземаем и т.н. , само че там не пише нищо за духа на това място, който сякаш си е останал там, и шепне на хората някакви тайни неща. Хората се движат тихо в сумрака по дървени мостици, вдигнати на колони и се сливат с миналото...приказно е. Водата е навсякъде и сякаш помни всичко, дълбока е към половин  метър и в нея плуват чудновати риби, на места дъното е застлано с монети, а пространството е осеяно с  каменни колони и мирише на пещера. Лесно е да забравиш, че на метри над теб е една от най- шумните улици на Истанбул. Излизаш и си пак там- в шума и жегата. Минаваме край моста над златния рог, защото Лонли Планет твърдят, че трябва да видим кулата на Константин. Ми да я видим, но мен ако питат, по- живописен е пътят до нея- трябва да минем покрай сто джамии, които изглеждат мнооооого ама много големи и да минем по един мост, над който няма място да се надвесиш, защото е пълен с рибари, плътно наредени един до друг и , както се вижда, които се радват на добра слука. Това е всъщност моста над Златния Рог, има си долу рибни ресторанти и кафета и вечните сервитьори, които все те канят да им направиш алъш- вериш. Има много сергии с едни чудно вкусни миди, пълнени с ориз, острани с лимони,  които да им изстискаш...ммм...много вкусни. Имаше и един тип, който беше малко луд и се режеше- гледка, която явно ще помня винаги. Имаше и мнооого полицаи само на два метра от него, които охраняваха някаква демонстрация по случай деня на труда и не му се впечатлиха на тоя с ножа, ама грам. Седя си той там на 40- градусовия пек, нещо се ядосваше и крачеше напред- назад, нещо кръв шуртеше от ръката му, ама никой не го прибра- шантава работа. Ама ние си вървим.
Продължаваме нагоре по тясна уличка към кулата на Константин, която няма с какво да впечатли, освен, че на покрива е мнооого високо и се вижда Босфора, всичките там джамии и дворци, корабите в морето, самото море и т.н. Не е лошо, но за едната гледка да се дават 20 лири... не знам дали  е редно- това са много миди все пак. По- добре човек да продължи към Таксим, и да влезе в новата част на Истанбул, да си спомни, че има Старбъкс кафе, хубави ресторанти, магазини и т.н. Важно е също така да се шмугне в някоя странична уличка, да седне на ниски плетени столчета и да си поръча чай, да поиграе табла или да си вземе наргиле и да положи уморена туристическа снага върху 5-6 възглавници. Много възможности за добра храна, и релакс по ориенталски.

На връщане сме уморени, но вървим надолу, което е по- лесно. На същия мост рибарите са станали сякаш повече, а на края на моста има един площад пред джамия, който е чуден- всички ваксаджии са там и куфарите им са като от злато- толкова лъскави, че светят, с разни ориенталски орнаменти по тях, мнго интерсни и много Истанбулски.

Някъде през този ден виждаме и Капалъ- чарши, което е едно ужасно място, истински битак, само че с покрив, нула възможности да се ориентираш и хора, които все те дърпат да купуваш ментета, които не си заслужават парите. Очевидно това е пазар за туристи. Време е за вечеря в някое малко местно ресторантче. Вкусно е.

Следва още един ден, посветен на Топкапъ Сарай, който е голям, с красиви дворове и доста ограбен по отношение на експонати. Няма какво да се покаже, явно е верен слуха, че всичко хубаво отдавна е на територията на бившите съюзници. Слухът, че Долмабахче Сарай спира дъха с красотата си, тепърва ще проверим в някое от следващите посещения.       

Третия ден е изпълнен с шляене и е малко тъжно , защото аз и приятеля ми после ще тръгнем всеки в своята посока и ще се видим Бог знае кога... Така, че за третия ден няма да пиша. Беше хубаво и интересно, раздялата винаги е гадна, затова и пътуването в обратната посока е близо до кошмарно, с чалга, която дъни от касетофона, шофьор, който отказва да я намали, тесни неудобни седалки и въобще- почти всичката гадост на света. Но нищо, пак ще се срещнем... някъде. И пак ще е хубаво.

Долма Бахче наистина е красив. Сред многото експонати, предимно от злато се забелязва и един невероятен кристален полюлей - подарък от английската кралица на султана. Непременно трябва да разходиш и с корабче по Босфора, преживяването си струва, а и не толкова скъпо. В квартал Кумкапъ или известен още като квартала на рибните ресторанти можеш да опиташ ужасно вкусни риби и други деликатеси, а и туко-виж ти излязло и съвсем безплатно.