Здравейте, блогъри!
Отдавна се каня да направя това- да публикувам първия си постинг. Обаче досега не се осмелявах... Не знам как ще ме приемете. Ами ако вие скучно написаното, сигурно ще си кажете "Тая защо ни губи времето с нейните тъпотии"... Може само да ви е супер безразлично, написаното да не носи никаква стойност- нито положителна, нито отрицателна, да се загуби незабелязано между тоновете боза, която поглъщаме ежедневно и наричаме "информация". Но може, в най- оптимистичния сценарий, поне на някои от вас, това, което съм написала да им хареса, да им подаря няколко минутки приятно изживяване, четейки някакви си неща, които са си мои преживелици.
Така или иначе- предлагам на вашето внимание първата част от едно пътуване до Истанбул, в коетонамерих малко от себе си. Приятно четене!

Дестинация: Истанбул, Турция, 30 градуса източно от Гринуич

За пръв път тръгвам сама на път. Хубаво е. Сама. Ще ми се да го почувствам по- дълбоко, като откриване на нещо- на Смисъла, на себе си, на нещо съдържателно. Но не е така. Тръгвам, защото ми се пътува. Вяло се допитвам преди това до Уикипедия за забележителности, маршрути и други стандартни неща, но не крайната цел е важна, а самото пътуване.
Стартът е тих и обикновен. Натоварвам малко неща в розовия си куфар, скарвам се с брат ми, вземам си такси и тръгвам. Девет вечерта е. Пристигам на тъмна и самотна автогара, купувам си билет за връщане (това ми носи чувство за сигурност), качвам се в автобуса и зачаквам да тръгнем. Автобусът мирише на цигари, изпушени отдавна, а от радиото една жена тихо, но настойчиво моли някой да я погледне в очите. В чантата си имам тапи за уши.

Докато пътуваме е тъмно навсякъде и времето минава в накъсана дрямка. При едно от събужданията си виждам гледка, която е сред тези, които ще помня цял живот- мек розово- оранжев изгрев над тиха, сякаш безкрайна равнина, ниви, все още незасяти и растителност, каквато няма по нашите земи, каквато расте само в южните страни и в приказките. И вече знам, че съм в Турция.

Пристигам на една голяма и мръсна автогара, на която всеки иска нещо,а аз отказвам всичко и на всички. Отказвам и помощта на българката, която иска да ме упъти. Нямам нужда от помощ, искам да се лутам. Или да се загубя. Обичам да се губя и после да се намирам.

Първият проблем, с който се сблъсквам е липсата на местна валута. Ако някой има еврови банкноти в Турция, това все пак не означава, че ще може да си плати входа на тоалетната, кафето, метрото и т.н. Трябва ми банка. В 6 сутринта е по- реалистично да намеря обменно бюро. Един зададен напосоки въпрос и 4-5 души искат да ми обменят евра, но в крайна сметка отивам на автобусното бюро и сменям там. Сега вече мога да вляза в метрото. Сбогувам се с БГ спътничката си и посрещачът й- нещо-като-русия-Реджеб-Иведик и поемам след метро- знаците.

Метрото прилича много на западните влакови гари- чисто и уютно. Качвам се за летището и започвам да зяпам хората. Те не ме зяпат. Аз обаче ги оглеждам обстойно и май малко прекалявам. Харесва ми да съм чужденка. Бяла врана. Много хора- един носи вестник, друг картони за рисуване, трети може би отива на разходка или кафе и само аз, единствено аз съм без цел и посока. Липсата на отговорност е толкова сладка и релаксираща, че почти ми се замайва главата.

Стигам до летището. Там е малко трудно да се оправи човек. Не, че е голямо, просто е малко странно когато човек влиза откъм метрото, докато зяпа красиво украсените стени, другите там неща, хора и прочие, а в един момент се озовава в нещо като задния вход на някое летище. Вратата се отваря с фотоклетка само откъм входа, а изход няма след като влезеш. Има хора, апарати за сканиране на багаж и всичко и ако човек влезе, не е ясно накъде ще го повлече поточната линия. Затова аз любезно запитвам един стюард накъде са ‘Пристигащи’ и човека ме води направо там до входа, казва, че не го безпокоя, той проявява учтивост и така представлява страната си. Няма лошо. През едни сканиращи устройства влизам в чакалнята на летището. Все пак има доста мерки за сигурност. Това кара човек да се чувства по- скоро застрашен. Ама те си знаят. 

Срещам приятеля ми, той уговаря такси и потегляме към хотела, един ми прави комплименти с надежда да изкопчи малко бакшиш, но не получава много. Човек би си помислил, че приятелят ми не е сантиментален. 

Стоварваме багажа в никак-не-лош хотел на брега на морето и с това приключва шматкачеството и почва туризма.
Хотелът е в старата част, близо до всичко важно, затова тръгваме пеша по една уличка нагоре по посока Топкапъ Сарай и почваме да търсим ресторант, където да обядваме. Слънчево е, чисто, разни хора говорят много и бутат разни ръчни двуколки- продават нещо, има много скандинавски туристи с почервенели от слънцето лица- по всичко личи, че сме в  Истанбул. От всички ресторанти ни канят, което не се дължи на това, че сме специални- те така си канят всеки. Сядаме някъде, ядем, смеем се, слънцето грее с пълна мощ и всичко е доста приятно. После се запътваме към Айа София- все пак е обект номер едно в пътеводителя на Лонли Планет, няма как да не я видим. Двадесет лири и десет- минутно чакане на опашка и сме вътре. Тук е момента да отбележа, че навсякъде има скенери на чанти, от което личи световното ниво на музеите. За световно ниво напомня и цената- 10 евро не са за пренебрегване, но какво да се прави.

Айа Сифия е голяма. Много голяма. И много стара. В различните епохи разни неща са махани и прибавяни и сега Айя София е една голяма тъжна църква- хермафродит. Има: място за мюсюлмански молитви; трон на падишаха;малко оцелели християнски мозайки (много красиви, сега ги реставрират); 4 големи черни пана със златни надписи на арабскивисоко горе в 4-те основни ъгли; минарета отвън, християнски ндагробни плочи вътре; беседка за султана вън и блакон на византийската кралица вътре; и гифт шоп, разбира се. Малко е объркващо.

Виж, в джамията на Султан Ахмед няма нищо объркващо. Отвън е доста помпозна с всички тия кубета едно над друго, които придават на постройката идея за чудовищни размери. Вътре обаче не е толкова голяма, колкото се очаква, но е много богато украсена, с фаянсово плочи с чудни арабески, стандартните 4 големи пана, без които явно джамията не е съвсем джамия и един страхотен килим, дебел поне 4 см, в който босите туристически крака меко потъват и си почиват. Тук ме осенва и идеята, че всъщност, освен, че е свещен ритуал, измиването на краката преди молитва си е важно и от чисто практична гледна точка- едно помещение, колкото и голямо да е то, ако е пълно с много чифтове немити крака, би миришело доста интересно. Най- хубавото си остава малко встрани от туристическото око- чудния вътрешен двор застлан с каменни плочи и пълен с тишина- древна тишина и тихи стари камъни.

Стига толкова туризъм за днес, време е за вечеря и шляене.

успех, споделяй и.. не се доверявай на минусчетата и плюсчетата. Важното е на теб да ти е хубаво.
Поздрави
Валя

Добре дошъл! Пиши си и да не ти пука!

Пиши каквото ти е на душата, приятелко, и хич да не ти пука за разни идиоти, особено анонимковци, които си нямат друга работа, освен да ти развалят настроението! Хев ъ найс дей! Джак Спасов

Добре разказваш. но за да имат успех пътеписи те ти, трябва да има и снимки. Иначе хората ще започнат да ги четат и ще си тръгнат без да стигнат до края. Защото има и такива, които гледат само снимките.
Официално те каня да разгледаш и моите пътеписи за Турция. За Истанбул все още не съм писал
Ще очаквам и други твои творби

Интересно начало, успя да интригуваш читателя / особено тези които са посещавали Истанбул/ да прочетат постинга, защото на мен специялно която съм го виждала с очите си ми се искаше да прочета нещо което не знам и което ми е убягнало от окото. А може ли човек всичко да види и знае , разбира се че неможе, Истанбул е града на всички градове, него винаги ще го има, Това е копнежа и страстта на много български царе- непревзетия от нас град! Препоръчвам и фото снимки да има в постинга, уловените мигове на настроение и усещането за нещо истинско! Ще чакам постинга - продължение 2 част за Истанбул с това какво ти е направило впечатление от улици , сгради и снимковия материал. Научих интересни неща от това което е споделено, желая успех и втората част - продължение. Дерзаи с настроение и усмивка. Росица

благодаря на всички за коментарите и куража! снимките ... ми снимките ми ощетяват момента някак, докато снима човек, пропуска една частица от духа на мястото... поне при мен е така, рядко снимам, но занапред ще поствам и по малко снимки, иначе няма да е 'пътепис', а може би само 'пис' :)

Много якооо!!!! Трябва да се пише, така можеш да преживяваш всеки ценен момент многократно :) Айде чакаме втората част!

Браво! Хареса ми, много ми хареса, ама някак кратко ми се видя! Чакаме продължението.Продължение трябва да има, нали знаеш!? И недей да чакаш 3 месеца за втората серия, че тук-виж сме забравили за какво ни разказваш в първата. Айде успехи и спорен пис!:)